Снощи гледах Reality TV. Бях чул, че шоуто е яко, но не мисля, че ще го гледам отново. И без него реалността в живота ми стига. Проблемът е, че в живота не можеш да я изключиш, нито просто да си затвориш очите.
През лятото след четвърти курс работих и спестих достатъчно пари да си купя стара, поочукана кола. Външният и вид не беше кой знае какво, но се надявах да издържи поне 250-те километра от нас до града, където учех.
Минах 100 км и на таблото се появи малка мигаща червена светлина. Маслото! Не разбирам много от коли, но знаех, че може би най-разумното беше да спра. Иначе рискувах двигателя. Но … бързах и в колата нямах масло, а и не ми се търсеше бензиностанция. Намалих малко скоростта и светлината изчезна.
След още 100 км обаче отново забелязах малката мигаща червена светлина. Пак си намерих оправдание да не спирам за масло. Но този път светлината не се смили над мен и не изчезна дори когато намалих.
Тази светлина започна да ми лази по нервите. Знаех, че трябва да направя нещо. И така, стиснах волана с дясната си ръка, а с палеца на лявата покрих мигащия досадник. Моментално се почувствах по-добре. Вече нищо не мигаше. Вече не чувствах вина, че не спирам. Продължих си по пътя сякаш нищо не се е случило. Беше ми гот! Поне през следващите 5 минути.
Изведнъж отпред се чу трясък и изпод предния капак излезе пушек. Колата спря. Без смазочното масло триенето между цилиндъра и буталото беше така нагряло двигателя, че металът се беше разтопил. Двигателят вече не ставаше за нищо. Разходката до университета беше дълга. А цената – седмици без кола и няколко стотин лева за нов двигател.
Човек би очаквал да си извадя поука от тази моя глупост. Но съм забелязал, че пак си намирам начини да пренебрегвам реалността. Не вдигам телефона, ако видя, че е някой, с когото не искам да говоря. Избягвам да говоря на теми, които ме карат да се чувствам неудобно. Миналата седмица дори върнах часовника си с 10 мин назад, за да не се чувствам зле, че отново закъснявам за среща.
Та ако така усърдно се старая да избегна реалността в живота си, защо ми е да си губя времето да гледам реалността в живота на някой друг!
Станислав Давидов