Винаги съм се страхувал от височини. Като дете ме беше страх дори да се кача на
раменете на баща си. Интересно, защо тогава ми доставя такова удоволствие да катеря скалисти наклони? Ами защото ми харесва да усещам как коленете ми треперят, как ми се гади от страх…
С последни сили прехвърлих тръпнещото си от болка тяло през ръба и се претърколих три пъти, сякаш под краката ми пареше. Победа!
Но нямаше време да танцувам от щастие. Мислите ми се насочиха към следващата задача. Спускането.
За човек, който има страх от височини, изкачването е лесно. Погледът ти е прикован в небето и можеш някак си да убедиш мозъка си, че си на разходка в планината.
Когато се спускаш надолу обаче, всичко виси в празното пространство. Умът ти шеметно превърта всякакви варианти на дивно приземяване върху земната твърд.
След кратка почивка на върха дойде часът на истината. Заднешком пропълзях до ръба на скалата. Капки пот се стичаха по прашните ми бузи. Кискането на моите приятели ме спря. Очевидно имаше и по-малко откачен начин за спускане от идеята да пълзя по обратния наклон. Казаха ми да се изправя и да стъпя на ръба. Вкопчен във въжето, бавно, заднешком, застанах на ръба. Тогава разбрах, че ще трябва да се отпусна с цялата си тежест над пропастта.
Няма как, трябваше да го направя. Тялото ми висеше под ъгъл 45 градуса. Тогава треньорът ми каза да си затворя очите и да пусна въжето…
Този е ненормален! Да се доверя на въжето! Да се доверя на колана! Да се доверя на него!
Ужасен, аз си затворих очите, пуснах въжето и бавно разперих ръце. Усетих се потопен в необятната шир около мен. Изведнъж очите си се отвориха и световъртежът и изчезна. Студеният бриз в косата ми действаше успокоително. Усещането беше зашеметяващо. Чувствах се, като че летя.
Човек има нужда от вяра, когато изкачва скали. Вяра в нещо, на което можеш да разчиташ. До момента, в който ми пораснат крила, това стабилно нещо е обезопасителното въже.
Оказва се, че вярата не е просто някаква религиозна дума, марка само на набожните тълпи по празниците. Всъщност, въпросът дори не е дали вярваш въобще.
Важният въпрос е доколко можеш наистина да разчиташ на това, в което вярваш – независимо дали става дума за въже, реномирана банка, любяща съпруга Бог или др…
Стефан Р.